„Литературата ни помага да си обясним сложността на света, защото всеки разказ започва в определено място и час.”
Чилийският публицист, режисьор и публицист Луис Сепулведа е прочут у нас с книгите си „ Старецът, който четеше любовни романи ” и „ Историята на една чайка и на котарака, който я научи да лети ” през днешния ден навършва 68 години
AFISH.BG ви предлага един доста забавен негов материал, писан преди 5 години, само че имащ връзка с последните събития в Испания и света
Притча за котката на Фелипе Гонсалес
Литературата ни оказва помощ да си разбираем сложността на света, тъй като всеки роман стартира в несъмнено място и час. Кризата ме визира напълно директно. Много от испанските ми другари я изстрадват с целия си унищожителен яд. Те усещат, че бъдещето няма по какъв начин да е по-неясно и следят смаяно по какъв начин нормалността в една европейска страна рухва с всеки минал ден сред две безпътни ръководства – на Народната партия и на Испанската социалистическа работническа партия, неспособни да излязат с пояснение, което да помогне на жителите да проумеят какво по дяволите се е случило, какво се случва в този момент и най-лошото – какво ли е подготвил Лукавия за утрешния ден.
Предполага се, че предназначението на всяко държавно управление е да поддържа в настоящ тип описа за обществото, с всички негови несъгласия и проблеми. Този нужен роман обаче в Испания не съществува и в никакъв случай не е съществувал. След гибелта на Франко и началото на прехода към народна власт виновните за ръководството на страната направиха от интелектуалния мързел белег за еднаквост. Не беше нужно да се мисли за модел на жизнеспособна страна. И в случай че се прегледат – както аз го сторих – изявленията в Народното събрание или речите по време на предизборни акции, няма да се откри нито една запаметяваща се фраза, която да насочва към така наречен концепция за страната и обществото.
Единственият испански общественик, който се опита да замисли роман за испанското общество, беше Асаня [1]. Не е имало и няма различен. Защото огромната липса в Испания е неналичието на просветена буржоазия, на същата онази, която основава облиците на Мъжа-държавник или Жената-държавник.
Единствената откроима фраза е цитатът, с който Фелипе Гонсалес се базира на една китайска поговорка: „ Не е значимо дали котката е бяла или черна – значимото е да лови мишки. “ Изхождам от тази фраза, която се наложи по отношение на всевъзможни публични, стопански, културни и политически обстановки, с цел да се опитам да основа роман, посредством който да съумея да схвана какво по дяволите се случи, какво Лукавия ни е подготвил в този момент и за какво това се случва. Като европейски жител аз се нуждая от роман, посредством който да схвана днешния призрачен сън, пояснение, което да ми помогне да открия изхода, без да му разреша да ме улови като лошотия портрет на Дориан Грей.
УТРОТО на 4 февруари 1988 година в Мадрид беше много студено. Ниските температури се усещаха на улицата, само че не и в добре отоплената зала на Двореца на конгресите. Над хиляда бизнесмени, поканени от Асоциацията за напредък в ръководството (АПУ), чакаха окуражителните думи на Карлос Солчага, министър на стопанската система и финансите в социалистическото държавно управление на Фелипе Гонсалес.
И министърът рече: „ Испания е тази страна в Европа, а вероятно и в света, където могат да се завоюват най-вече пари за най-кратко време. Не го споделям единствено аз – споделят го борсовите съветници и специалисти. “
Ръкоплясканията повишиха температурата до тропическа. Испанската социалистическа работническа партия говореше ясно и безапелационно – Испания беше страна, в която единствено глупците не могат да забогатеят или да живеят с убеждението, че са богати. Всяко основание или несъгласие по главните правила в стопанската система, по въпросите на етиката и обществената взаимност, по социалдемократическата концепция за благоденствието или по възможната лява позиция за произхода на благосъстоянието можеше да бъде регистрирано като преодолимо, нищожно, несъществено затруднение по пътя към едно общество, чийто знак за идентичност щеше да бъде благосъстоянието. Придобито освен това в къс период.
А по какъв начин една страна може да попадне в клопката на ненадейно насъбраното положение? Глобалната рецесия има към този момент доста пояснения, дадени от икономистите, те акцентират главното – капиталистическата система в своята целокупност се е провалила. За характерния случай на Испания обаче аргументите следва да се търсят в прехода от диктаторска националкатолическа страна към демократична страна, чиято максима беше: да теглим чертата и да стартираме изначало.
В Испания всички полемики се отложиха или се сведоха на несъдържателно равнище в името на присъединението ни към групата на европейските демократични народи. Така бе подценен демократичният опит на републиката, даже с цената на самолишаването от исторически референт. Наложи се метод на битие, учреден не толкоз на неистовото ни предпочитание след присъединението към НАТО да бъдем западняци в Студената война, колкото на испанското културно проклинание, наречено пикареска (2). Котката, какъвто и да е цветът ѝ, би трябвало да лови мишки.
Хитрецът „ пикаро “ може да ни се вижда смешно лицемерен вид, до момента в който излапва гроздето на клетия слепец, само че когато на всички равнища такова увъртане се трансформира във формула за посрещане на идващия ден и — което е още по-лошо – във формула за ръководство, резултатите са все същите. Злосторничеството съществува точно с цел да ни напомня зле стореното.
В Испания има нещо доста зле направено, на което се натъртва, и това е перверзията по отношение на езика, с цел да се отдалечи той от действителността. Не инцидентно държавният тероризъм, провеждан в битката против ЕТА през осемдесетте години, се назоваваше антитерористична политика. Не инцидентно и думата рецесия се подменяше със „ закъснение на растежа “, а откупуването на частни банки се показва като „ заем при най-хубави условия “. От първия ден на прехода евфемизмът се наложи като основополагаща част от политическото говорене.
Три години преди рухването на Берлинската стена, преди края на така наречен действителен социализъм в страните от Източна Европа, а и на несполучилото определяне на първия „ нов интернационален ред “, Испания влезе в Европейския съюз. А думата глобализация се схващаше като тип олелия. Без изобщо да се мисли по какъв метод испанската страна ще се вгради в това ново статукво, по какъв начин ще се включи в икономическата глобализация. И по този начин, с убеждението за принадлежност (след осмоза) към богатата част от човечеството испанската политическа класа като цяло и испанските икономисти – съвсем без изключение – не направиха и най-бегъл разбор на следствията от този факт, който всъщност представляваше първа крачка към актуалната рецесия.
Когато най-силните международни стопански системи взеха решение, че по-слабо развитите страни би трябвало да се разраснат до голям пазар, при изискване че се конкурират с продуктите от Първия свят, нито един оракул от рода на Карлос Солчага не се замисли, че колкото и несправедливи и манихейски да са изискванията, наложени на страните от Третия свят, с цел да се конкурират, те ще пораждат нескончаема динамичност – бедните ще стартират да продават с всеки минал ден от ден на ден на богатите и да се конкурират с промишленостите от Първия свят.
С бързи темпове бедните страни започнаха да бележат неочакван растеж и бяха наречени нововъзникващи стопански системи. Това, което можеше да бъде тип нравственос и обективна рeпарация поради вековете на обир, не беше пропуснато от малцинството господари на голямата част от благосъстоянията на индустриалните сили и те постановиха на страните един стопански мироглед, надхвърлящ политическите съображения. Решени да получат дял от зародилото се благосъстояние в нововъзникващите пазари, те не се поколебаха да пожертват личната си национална индустрия. Преместването на заводи и индустриални мрежи, шантажи от вида „ няма да заплащам налози или си потеглям “, като в тази ситуация с шведската „ Волво “, принудиха страните от Първия свят да подхващат ограничаващи ограничения. По Държавата на благоденствието започнаха да се появяват първите пукнатини на (както изглеждаше) неизбежния ремонт.
А си коства да се запитаме дали пък това е нов метод на деяние на господарите на благосъстоянието. Не. Това не е оригиналност в държанието на капитализма. Човекът, който съумя да даде определение на това държание доста преди глобализацията да навлезе в икономическия и политическия речник, беше президентът на една далечна южноамериканска нация – Салвадор Алиенде. В своя тирада пред Общото заседание на Организация на обединените нации на 4 декември 1972 година той сподели: „ Изправени сме пред същински преден конфликт сред огромните корпорации и страните. Последните усещат интервенция в своите решения – политически, стопански и военни – от страна световни организации, които не зависят от нито една страна и които при съвкупните си действия не носят отговорност и не се регистрират пред никой парламент, пред никоя представителна институция на груповия интерес. С една дума, цялата политическа конструкция на света е подкопана. “
Пазарът стартира да работи като тирания, а политиката, това отколешно изкуство на вероятното, се трансформира в съревнование за лъчение на хора, които по-добре ръководят ползите. Но не на страните, а на Пазара. Всичко това обаче беше подценено от испанските политици. Така присъщото за хитреца от испанската пикареска „ ненавиждам това, което не познавам “ ги вкара в безспорен застой, вместо да противодействат на първите признаци на рецесията.
Няма испански политик, който би се поколебал, че туризмът е първата или втора испанска промишленост. Никой обаче не дръзва да признае, че туризмът е зависим на непознати на човешката воля евентуалности и с изключение на обогатяване на притежатели на туристически заведения, поражда и комплекс за непълноценност, който вреди на обществата, живеещи от туризъм. Не е все едно дали си гражданин на страна, водеща в софтуерните новости, или на страна на сервитьори, готвачи и рецепционисти.
Присъединяването на Испания, дружно с Гърция и Португалия, към Европейския съюз, с изключение на разкъсване с изолираността и автаркията, означаваше и пари (под формата на присъединителни или подпомагащи развиването фондове), повече в сравнение с отпуснатите по проекта „ Маршал “ за цяла следвоенна Европа. През интервала 2007-2013 година Испания продължи да усвоява средства от фондовете в размер на 3,25 милиарда евро. И без значение че през осемте години ръководство на Аснар лозунгът „ Испания върви добре “ беше доктрина, а държавното управление на Родригес Сапатеро уверяваше, че испанската стопанска система изпреварва италианската и приближава френската и че испанската финансова система е най-хубавата на света, Испания не даде нито едно евро за десетте страни, включили се към Европейски Съюз през 2004 година
Тази детайлност трябваше да увеличи бдителността на европейските ръководители във връзка с устойчивостта на испанската стопанска система. Това обаче не стана. Защото пазарите бяха разкрили, както в Съединени американски щати, доста по-доходоносен бизнес от модернизацията на испанската индустриална система – спекулацията с недвижими парцели и безконтролното даване на ипотечни заеми.
Нито един испански политик или икономист не се загрижи, че през петте години преди рецесията, почнала след банкрута на банката „ Лемън Брадърс “, нововъзникващите стопански системи като Китай, Индия и Бразилия се разрастваха с неукротим ритъм. Не ги трогваха напъните на дребното испански компании с въздействие в световната стопанска система да бъдат конкурентноспособни. Това им беше безразлично на фона на бързите облаги, които осигуряваше строителството, тухлата.
Корупцията нахлу в испанския политически живот, а тя е в самата същина на романа пикареска – аз ти застраховам предизборните разноски, а ти ме уреждаш с общинска земя, като обявяваш, че е планувана за урбанизиране. Така се появиха гротески като призрачния град Сесеня – над 13 500 жилището посред пустота, без вода, електричество и градска инфраструктура, издигнати с помощта на щедростта на банките, които преди да дават първите заеми на един необразован шмекер, наименуван Пако ел Посеро [3] (посеро назовават каналджиите, които живеят от изпражнения), завишиха изкуствено цената на земята и надлежно цената на жилищата, които даже не попадаха в плановете.
Примерът на Сесеня се повтори надлъж и простор по испанската територия. И естествено, строителството, тухлата, осигуряваше работа. Бившият министър председател Родригес Сапатеро в едно от най-гротесковите си изказвания увери, че сред 2006 и 2008 година в Испания били основани повече работни места, в сравнение с във Франция, Италия и Германия, взети дружно. Премълча обаче, че заплатите са една трета от тези на служащите във Франция, Италия и Германия. Добре вървеше страната, доста добре. Митът за марката „ Испания “ се утвърждаваше като още една доктрина.
Производственият модел, подчинен от строителството като централна ос, корумпира освен политическия живот, само че също културния и публичния. Стотици хиляди младежи се отказваха непринудено от правото на обучение. Тухлата, строителството ги чакаха с разтворени прегръдки. Защо им е да поставят старания цели пет години или повече, с цел да стават лекари или инженери, като могат да внесат първите си три заплати в банка или спестовна каса, да получат ипотечен заем за 30 или 40 години и на часа да си купят апартамент, кола, тв приемник с висока разграничителна дарба (HDTV) и последно потомство айфон?
Няма страна, претърпяла такова всеобщо дезертьорство от учебните заведения за толкоз къс период. Няма страна, пожертвала толкоз въодушевено бъдещето си под лозунга „ купи две “.
Тухлената тресчица и ширещата се корупция доведоха до построяването на летища, на които не е кацал аероплан, високоскоростни влакови линии, на които не е стъпвал пасажер, писти за „ Формула 1 “ посред градовете, фараонски дворци на културата, в които гнездят птиците.
Насред всичко това банките обявяваха най-благоприятните салда в историята. Котката ловеше мишки.
Испания вървеше добре, пророческите слова на Солчага се сбъдваха – Испания беше най-хубавата страна в света за печелене на пари в къси периоди. И всичко това с помощта на един изобилен естествен запас, чиято цена се покачваше с всеки минал ден – земята.
Бизнес културата в една страна се мери с разнообразието на производството ѝ. Тухлата се зае да убие тази аксиома, а дребните и междинните предприятия насочиха индустриалните си линии съвсем напълно към взрива в строителството.
Може би най-голямото доказателство за интелектуалната отпадналост на испанските политически ръководители е в неразбирането, че нужният за обществото роман би трябвало да е зависещ на аристотеловите драматургични правила: в него би трябвало да има завръзка, кулминационна точка и развръзка. На понятен език това може да се преведе като обезверение, че бъдещето е повтаряне на сегашното, а в стопанската система се свежда до разбирането, че циклите неизбежно имат край. Испания е католическа страна и можеше да се чака, че нейните ръководители ще хвърлят лек взор към библейските времена. Така може би щяха да си спомнят, че в съня на фараона дебелите крави се трансформират в слаби и че непорочният Йосиф е разгадал този сън като предчувствие за края на един стопански цикъл.
Когато стартира взривът в строителството, всички политически и профсъюзни ръководители в Испания знаеха, че седят на буре с барут. С изключение на плахите гласове на Обединената левица обаче, които предупреждаваха за заплахата, никой не се осмеляваше да настъпи опашката на котката. Котката трябваше да продължава да лови мишки, даже те да не съществуват.
В едно свое стихотворение Бертолт Брехт споделя, че както народите би трябвало да сменят негодните си водачи, по този начин от време на време и водачите би трябвало да си сменят народа. Разбира се, изказванието е цинично, само че това вероятно са изпитали и в Испанската социалистическа работническа партия, когато са разбрали резултатите от изборите през предходната година – на първо време самостоятелните и общинските, а след това и общите. Първите крачки при посрещането на рецесията бяха направени от държавното управление на Родригес Сапатеро. Преди това обаче той отхвърляше съществуването ѝ, тъй като идеолозите на свободния пазар го бяха убедили, че испанската стопанска система е неуязвима. Първите ограничения означаваха отвод от каквато и да било лява или социалдемократическа рекламация в политиката на едно социалистическо държавно управление. Не беше изработен нито един логичен разбор във връзка с обществото, с цел да се изясни ставащото, с цел да разбере жителят за какво банките престават да отпускат заеми, за какво дребните и междинните предприятия се срутват, повлечени от резултата на доминото, и безработицата пораства с всеки минал ден, с всяка минута. А десницата, Народната партия, като се изключи че организираше най-безотговорната опозиционна активност, която в миналото се е виждала в една демократична страна, торпилираше плахите опити на държавното управление да избавя ситуацията. Само че ситуацията се обрисуваше освен от възходящите безпокойствие и беззащитност на жителите, а и от една необяснима нужда – „ да се възвърне доверието на пазарите “. Тя пък се показваше в това пари от обществената хазна да се дават на банките, чиито каси – както стана и в Съединени американски щати – бяха цялостни с токсични активи.
Последните месеци от ръководството на социалистите приличаха на комедия, която постепенно се преобразува в покруса. От една страна, държавното управление орязваше заплати и предоставяше публични средства на банките, а от друга, персонажи като сегашния министър на финансите и обществената администрация Кристобал Монторо не се притесняваха да декларират обществено „ Да оставим Испания да се срине, ние ще я надигнем “. Не по-зле играеше и Луис де Гиндос, през днешния ден министър на стопанската система и конкурентноспособността, индивидът на „ Лемън Брадърс “ в Испания и Португалия. Той знаеше за изследванията на Федералния запас на Съединени американски щати, обвиняващи американските рейтингови организации, че са фалшифицирали информацията за стабилността на банката, която по-късно разгласи банкрут и повлече цялата финансова система, само че не предизвести испанското държавно управление за мащабите на прииждащия потоп.
И по този начин, до момента в който социалистическото държавно управление орязваше обществените стратегии с евфемизма „ нужни преустройства “ или „ условия, наложени от Брюксел “ и предоставяше пари на банките, безработицата нарастваше – от два на три милиона, на четири милиона, до момента в който доближи днешните близо пет милиона незаети. Под крилото на сенките, в нощни доби и с лукавство беше изменена Конституцията, с цел да се открият равнища на недостиг, непостижими, в случай че към икономическата не се прибави и друга рецесия – обществената, рецесията на бедността. А тя към този момент поникваше на испанска земя – по земята, която не струваше толкоз, колкото ѝ бяха определили банковите оценители.
По време на изборите неналичието на пояснение за ставащото, подтикна жителите към най-злокобния от всички въпроси: какви желаеме да бъдем – жители или консуматори? Огромната част от обществото избра последното и повери смазващо безусловно болшинство на десницата.
А котката? Беше ли престанала да лови мишки? Или беше отворен нов килер за ненаситността ѝ. Испания изкара за обмен обществения си дълг. С парите, получени от държавното управление, вместо да поддържат кредитни линии, които можеха да бъдат избавление за доста дребни и междинни предприятия, или да ревизират ипотечните заеми и да не пристъпват внезапно към запориране на имуществото на неплатежоспособните, банките започнаха да изкупуват облигации с 3, 4 или 5% рента. Спекулацията разчиташе на скъпата помощ, оказана ѝ от страната с публични пари. Как се отрази рецесията на испанската финансова система? Тя просто престана да печели толкоз доста. Но не престана да печели.
Съгласно икономическите правила на Европейски Съюз страните са тези, които подсигуряват сериозността, устойчивостта и жизнеспособността на своите финансови системи, на частната стопанска система. Тази перверзия на капитализма разрешава да се поддържат облагите на спекулантите, само че има ли проблеми или рискови обстановки, отсреща е страната с обществените пари, с цел да извади кестените от огъня.
Фискалните запаси се изчерпаха месеци след края на социалистическото ръководство, котката още изпитваше апетит за мишки, и не щеш ли се намеси Европейската централна банка. Тя отпусна заеми с 1% рента, без ни минимум да изследва действителната жизненост на испанските банки, които ги усвояваха. А котката продължаваше да дебелее – с парите, получени с държавна гаранция при 1% рента, те се захванаха да изкупуват още испански държавни облигации при 4, 5, 6 и 7% рента. Да. Испания продължи да бъде най-хубавата в Европа и света страна за печелене на пари в къси периоди.
В страната на евфемизмите погнусата от корупцията се назовава „ оттегляне от политиката “. Докато Испания потъваше в тресавището на безработицата, изпълнителните шефове и шефовете на банки и спестовни каси подготвяха отдръпването си, като се „ самонаказваха “ с компенсации за милиони пред безстрашието на така наречен политическа класа. Една обществена класа пази ползите си като такава, а испанската политическа класа пази ползите на спекулантите в услуга на пазара. Има обаче изключения. Вярно е, че границата сред двата свята от време на време е пропусклива. Неслучайно някогашният министър председател Хосе Мария Аснар е „ етичен “ консултант в империята „ Мърдок “ и външен консултант на многонационалната енергийна компания „ Ендеса “, някогашният министър председател Фелипе Гонсалес е самостоятелен консултант на „ Gas Natural Fenosa “, а някогашната социалистическа министърка Елена Салгадо също е картотекирана в „ Ендеса “ като съветничка в чилийския филиал „ Чилектра “, съизвършител в най-тежките закононарушения по отношение на околната среда в Патагония. Страхотна котка, не стопира да лови мишки.
В Испания, назад на това, което се случва по други ширини, се опасяваме от утрото, тъй като зората ни води нови, още по-гъсти сенки. Правителството на Народната партия, правилно на същността на Мариано Рахой (напомнящ бюрократ от деветнадесети век, който носи ръкавели от черен плюш, с цел да резервира безупречната белота на ризите си), ръководи страната като синдик. Прикрито в безспорното болшинство, то се е трансформирало в емисар на пазарите, пристигнал да усили несигурността на жителите, третирани като консуматори в недружелюбност. Всяка заран ни разсънва с нов удар лапата на котката, която упорства да яде мишки, даже те да са в човешки облик. Орязване на образованието, орязване на опазването на здравето, още уволнения, показани като „ преустройства “, и цялостно безмълвие пред новите кавги за корупция, обири, измами, осъществени от институции като „ Банкиа “ – банката, оповестена за най-солидната финансова институция, която през днешния ден заплашва да взриви цялата финансова система.
„ Банкиа “ се роди от сливането и последвалото превръщане на голям брой спестовни каси. Стремежът им да бъдат „ конкурентноспособни “ на пазара изключваше обществената функционалност на предходните каси, първите резултати бяха оптимистични и обнадеждаващи за вложителите в акции, само че напълно скоро се случи нещо необяснимо, балонът се спука и „ Банкиа “ получи инжекция от 23,5 милиарда евро публични пари, повече от целия бюджет за инфраструктура на испанската страна.
Предполагам, че всички сме виждали картината на банкер, който се хвърля през прозореца по време на икономическия провал през 1929 година В Испания обаче банкери като Родриго Рато – някогашен министър на Аснар, някогашен чиновник на МВФ и евентуален министър председател (преди Аснар да избра за собствен правоприемник Мариано Рахой), не скачат от никакъв прозорец по „ Кастеляна “. Не и със заплата от 2,184 млн. евро.
Така всеки опит да се опише какво по дяволите се е случило, какво Лукавия ни е подготвил в този момент и какво ще се случи на следващия ден, стартира и свършва с апела на Карлос Солчага за корупция и занемаряване на етиката, който препраща към котката с неустановен цвят, по цитата на Фелипе Гонсалес.
Карл Маркс писа, че капитализмът съдържа семената на личното си заличаване. Имал е поради Англия, само че в случай че през днешния ден седеше под слънцето на някой плаж в Марбеля, а в нозете му бе котката, която лови мишки, вероятно щеше да открие, че класическият капитализъм, опрян на употребата, пораждаща принадена стойност, е надалеч от самоизтребление. Той е приел невидимия лик, неуловимата плът и невъобразимата охота на пазара. Навярно белобрадият мъдрец би се обадил по айфона си на своя сътрудник Фридрих Енгелс и двамата дружно, по бермуди и под слънцето на Марбеля, може би щяха да напишат: „ Един фантом броди по света. Това е призракът на света, в който желаеме да живеем, вероятният фантом на вероятното общество, в което желаем да вземем присъединяване “.
Но до момента в който този фантом не тръгне, проклетата котка ще продължава да лови мишки. "
©LE MONDE DIPLOMATIQUE
©Превод Татяна Маринкова
Бележки под линия:
[1] Мануел Асаня (1880-1940) – бележит испански общественик, публицист и публицист. (Б.пр.)
[2] Жанр в испанския разказ от ХVІ и ХVІІ в., в който основният воин е шмекер, хитрец с мрачно родословие. (Б.пр.)
[3] Paco el Pocero (исп.) – название на Франсиско Ернандо Контрерас, един от най-богатите испански предприемачи. (Б.пр.)
AFISH.BG
Виж всички публикации от AFISH.BG-->
AFISH.BG ви предлага един доста забавен негов материал, писан преди 5 години, само че имащ връзка с последните събития в Испания и света
Притча за котката на Фелипе Гонсалес
Литературата ни оказва помощ да си разбираем сложността на света, тъй като всеки роман стартира в несъмнено място и час. Кризата ме визира напълно директно. Много от испанските ми другари я изстрадват с целия си унищожителен яд. Те усещат, че бъдещето няма по какъв начин да е по-неясно и следят смаяно по какъв начин нормалността в една европейска страна рухва с всеки минал ден сред две безпътни ръководства – на Народната партия и на Испанската социалистическа работническа партия, неспособни да излязат с пояснение, което да помогне на жителите да проумеят какво по дяволите се е случило, какво се случва в този момент и най-лошото – какво ли е подготвил Лукавия за утрешния ден.
Предполага се, че предназначението на всяко държавно управление е да поддържа в настоящ тип описа за обществото, с всички негови несъгласия и проблеми. Този нужен роман обаче в Испания не съществува и в никакъв случай не е съществувал. След гибелта на Франко и началото на прехода към народна власт виновните за ръководството на страната направиха от интелектуалния мързел белег за еднаквост. Не беше нужно да се мисли за модел на жизнеспособна страна. И в случай че се прегледат – както аз го сторих – изявленията в Народното събрание или речите по време на предизборни акции, няма да се откри нито една запаметяваща се фраза, която да насочва към така наречен концепция за страната и обществото.
Единственият испански общественик, който се опита да замисли роман за испанското общество, беше Асаня [1]. Не е имало и няма различен. Защото огромната липса в Испания е неналичието на просветена буржоазия, на същата онази, която основава облиците на Мъжа-държавник или Жената-държавник.
Единствената откроима фраза е цитатът, с който Фелипе Гонсалес се базира на една китайска поговорка: „ Не е значимо дали котката е бяла или черна – значимото е да лови мишки. “ Изхождам от тази фраза, която се наложи по отношение на всевъзможни публични, стопански, културни и политически обстановки, с цел да се опитам да основа роман, посредством който да съумея да схвана какво по дяволите се случи, какво Лукавия ни е подготвил в този момент и за какво това се случва. Като европейски жител аз се нуждая от роман, посредством който да схвана днешния призрачен сън, пояснение, което да ми помогне да открия изхода, без да му разреша да ме улови като лошотия портрет на Дориан Грей.
УТРОТО на 4 февруари 1988 година в Мадрид беше много студено. Ниските температури се усещаха на улицата, само че не и в добре отоплената зала на Двореца на конгресите. Над хиляда бизнесмени, поканени от Асоциацията за напредък в ръководството (АПУ), чакаха окуражителните думи на Карлос Солчага, министър на стопанската система и финансите в социалистическото държавно управление на Фелипе Гонсалес.
И министърът рече: „ Испания е тази страна в Европа, а вероятно и в света, където могат да се завоюват най-вече пари за най-кратко време. Не го споделям единствено аз – споделят го борсовите съветници и специалисти. “
Ръкоплясканията повишиха температурата до тропическа. Испанската социалистическа работническа партия говореше ясно и безапелационно – Испания беше страна, в която единствено глупците не могат да забогатеят или да живеят с убеждението, че са богати. Всяко основание или несъгласие по главните правила в стопанската система, по въпросите на етиката и обществената взаимност, по социалдемократическата концепция за благоденствието или по възможната лява позиция за произхода на благосъстоянието можеше да бъде регистрирано като преодолимо, нищожно, несъществено затруднение по пътя към едно общество, чийто знак за идентичност щеше да бъде благосъстоянието. Придобито освен това в къс период.
А по какъв начин една страна може да попадне в клопката на ненадейно насъбраното положение? Глобалната рецесия има към този момент доста пояснения, дадени от икономистите, те акцентират главното – капиталистическата система в своята целокупност се е провалила. За характерния случай на Испания обаче аргументите следва да се търсят в прехода от диктаторска националкатолическа страна към демократична страна, чиято максима беше: да теглим чертата и да стартираме изначало.
В Испания всички полемики се отложиха или се сведоха на несъдържателно равнище в името на присъединението ни към групата на европейските демократични народи. Така бе подценен демократичният опит на републиката, даже с цената на самолишаването от исторически референт. Наложи се метод на битие, учреден не толкоз на неистовото ни предпочитание след присъединението към НАТО да бъдем западняци в Студената война, колкото на испанското културно проклинание, наречено пикареска (2). Котката, какъвто и да е цветът ѝ, би трябвало да лови мишки.
Хитрецът „ пикаро “ може да ни се вижда смешно лицемерен вид, до момента в който излапва гроздето на клетия слепец, само че когато на всички равнища такова увъртане се трансформира във формула за посрещане на идващия ден и — което е още по-лошо – във формула за ръководство, резултатите са все същите. Злосторничеството съществува точно с цел да ни напомня зле стореното.
В Испания има нещо доста зле направено, на което се натъртва, и това е перверзията по отношение на езика, с цел да се отдалечи той от действителността. Не инцидентно държавният тероризъм, провеждан в битката против ЕТА през осемдесетте години, се назоваваше антитерористична политика. Не инцидентно и думата рецесия се подменяше със „ закъснение на растежа “, а откупуването на частни банки се показва като „ заем при най-хубави условия “. От първия ден на прехода евфемизмът се наложи като основополагаща част от политическото говорене.
Три години преди рухването на Берлинската стена, преди края на така наречен действителен социализъм в страните от Източна Европа, а и на несполучилото определяне на първия „ нов интернационален ред “, Испания влезе в Европейския съюз. А думата глобализация се схващаше като тип олелия. Без изобщо да се мисли по какъв метод испанската страна ще се вгради в това ново статукво, по какъв начин ще се включи в икономическата глобализация. И по този начин, с убеждението за принадлежност (след осмоза) към богатата част от човечеството испанската политическа класа като цяло и испанските икономисти – съвсем без изключение – не направиха и най-бегъл разбор на следствията от този факт, който всъщност представляваше първа крачка към актуалната рецесия.
Когато най-силните международни стопански системи взеха решение, че по-слабо развитите страни би трябвало да се разраснат до голям пазар, при изискване че се конкурират с продуктите от Първия свят, нито един оракул от рода на Карлос Солчага не се замисли, че колкото и несправедливи и манихейски да са изискванията, наложени на страните от Третия свят, с цел да се конкурират, те ще пораждат нескончаема динамичност – бедните ще стартират да продават с всеки минал ден от ден на ден на богатите и да се конкурират с промишленостите от Първия свят.
С бързи темпове бедните страни започнаха да бележат неочакван растеж и бяха наречени нововъзникващи стопански системи. Това, което можеше да бъде тип нравственос и обективна рeпарация поради вековете на обир, не беше пропуснато от малцинството господари на голямата част от благосъстоянията на индустриалните сили и те постановиха на страните един стопански мироглед, надхвърлящ политическите съображения. Решени да получат дял от зародилото се благосъстояние в нововъзникващите пазари, те не се поколебаха да пожертват личната си национална индустрия. Преместването на заводи и индустриални мрежи, шантажи от вида „ няма да заплащам налози или си потеглям “, като в тази ситуация с шведската „ Волво “, принудиха страните от Първия свят да подхващат ограничаващи ограничения. По Държавата на благоденствието започнаха да се появяват първите пукнатини на (както изглеждаше) неизбежния ремонт.
А си коства да се запитаме дали пък това е нов метод на деяние на господарите на благосъстоянието. Не. Това не е оригиналност в държанието на капитализма. Човекът, който съумя да даде определение на това държание доста преди глобализацията да навлезе в икономическия и политическия речник, беше президентът на една далечна южноамериканска нация – Салвадор Алиенде. В своя тирада пред Общото заседание на Организация на обединените нации на 4 декември 1972 година той сподели: „ Изправени сме пред същински преден конфликт сред огромните корпорации и страните. Последните усещат интервенция в своите решения – политически, стопански и военни – от страна световни организации, които не зависят от нито една страна и които при съвкупните си действия не носят отговорност и не се регистрират пред никой парламент, пред никоя представителна институция на груповия интерес. С една дума, цялата политическа конструкция на света е подкопана. “
Пазарът стартира да работи като тирания, а политиката, това отколешно изкуство на вероятното, се трансформира в съревнование за лъчение на хора, които по-добре ръководят ползите. Но не на страните, а на Пазара. Всичко това обаче беше подценено от испанските политици. Така присъщото за хитреца от испанската пикареска „ ненавиждам това, което не познавам “ ги вкара в безспорен застой, вместо да противодействат на първите признаци на рецесията.
Няма испански политик, който би се поколебал, че туризмът е първата или втора испанска промишленост. Никой обаче не дръзва да признае, че туризмът е зависим на непознати на човешката воля евентуалности и с изключение на обогатяване на притежатели на туристически заведения, поражда и комплекс за непълноценност, който вреди на обществата, живеещи от туризъм. Не е все едно дали си гражданин на страна, водеща в софтуерните новости, или на страна на сервитьори, готвачи и рецепционисти.
Присъединяването на Испания, дружно с Гърция и Португалия, към Европейския съюз, с изключение на разкъсване с изолираността и автаркията, означаваше и пари (под формата на присъединителни или подпомагащи развиването фондове), повече в сравнение с отпуснатите по проекта „ Маршал “ за цяла следвоенна Европа. През интервала 2007-2013 година Испания продължи да усвоява средства от фондовете в размер на 3,25 милиарда евро. И без значение че през осемте години ръководство на Аснар лозунгът „ Испания върви добре “ беше доктрина, а държавното управление на Родригес Сапатеро уверяваше, че испанската стопанска система изпреварва италианската и приближава френската и че испанската финансова система е най-хубавата на света, Испания не даде нито едно евро за десетте страни, включили се към Европейски Съюз през 2004 година
Тази детайлност трябваше да увеличи бдителността на европейските ръководители във връзка с устойчивостта на испанската стопанска система. Това обаче не стана. Защото пазарите бяха разкрили, както в Съединени американски щати, доста по-доходоносен бизнес от модернизацията на испанската индустриална система – спекулацията с недвижими парцели и безконтролното даване на ипотечни заеми.
Нито един испански политик или икономист не се загрижи, че през петте години преди рецесията, почнала след банкрута на банката „ Лемън Брадърс “, нововъзникващите стопански системи като Китай, Индия и Бразилия се разрастваха с неукротим ритъм. Не ги трогваха напъните на дребното испански компании с въздействие в световната стопанска система да бъдат конкурентноспособни. Това им беше безразлично на фона на бързите облаги, които осигуряваше строителството, тухлата.
Корупцията нахлу в испанския политически живот, а тя е в самата същина на романа пикареска – аз ти застраховам предизборните разноски, а ти ме уреждаш с общинска земя, като обявяваш, че е планувана за урбанизиране. Така се появиха гротески като призрачния град Сесеня – над 13 500 жилището посред пустота, без вода, електричество и градска инфраструктура, издигнати с помощта на щедростта на банките, които преди да дават първите заеми на един необразован шмекер, наименуван Пако ел Посеро [3] (посеро назовават каналджиите, които живеят от изпражнения), завишиха изкуствено цената на земята и надлежно цената на жилищата, които даже не попадаха в плановете.
Примерът на Сесеня се повтори надлъж и простор по испанската територия. И естествено, строителството, тухлата, осигуряваше работа. Бившият министър председател Родригес Сапатеро в едно от най-гротесковите си изказвания увери, че сред 2006 и 2008 година в Испания били основани повече работни места, в сравнение с във Франция, Италия и Германия, взети дружно. Премълча обаче, че заплатите са една трета от тези на служащите във Франция, Италия и Германия. Добре вървеше страната, доста добре. Митът за марката „ Испания “ се утвърждаваше като още една доктрина.
Производственият модел, подчинен от строителството като централна ос, корумпира освен политическия живот, само че също културния и публичния. Стотици хиляди младежи се отказваха непринудено от правото на обучение. Тухлата, строителството ги чакаха с разтворени прегръдки. Защо им е да поставят старания цели пет години или повече, с цел да стават лекари или инженери, като могат да внесат първите си три заплати в банка или спестовна каса, да получат ипотечен заем за 30 или 40 години и на часа да си купят апартамент, кола, тв приемник с висока разграничителна дарба (HDTV) и последно потомство айфон?
Няма страна, претърпяла такова всеобщо дезертьорство от учебните заведения за толкоз къс период. Няма страна, пожертвала толкоз въодушевено бъдещето си под лозунга „ купи две “.
Тухлената тресчица и ширещата се корупция доведоха до построяването на летища, на които не е кацал аероплан, високоскоростни влакови линии, на които не е стъпвал пасажер, писти за „ Формула 1 “ посред градовете, фараонски дворци на културата, в които гнездят птиците.
Насред всичко това банките обявяваха най-благоприятните салда в историята. Котката ловеше мишки.
Испания вървеше добре, пророческите слова на Солчага се сбъдваха – Испания беше най-хубавата страна в света за печелене на пари в къси периоди. И всичко това с помощта на един изобилен естествен запас, чиято цена се покачваше с всеки минал ден – земята.
Бизнес културата в една страна се мери с разнообразието на производството ѝ. Тухлата се зае да убие тази аксиома, а дребните и междинните предприятия насочиха индустриалните си линии съвсем напълно към взрива в строителството.
Може би най-голямото доказателство за интелектуалната отпадналост на испанските политически ръководители е в неразбирането, че нужният за обществото роман би трябвало да е зависещ на аристотеловите драматургични правила: в него би трябвало да има завръзка, кулминационна точка и развръзка. На понятен език това може да се преведе като обезверение, че бъдещето е повтаряне на сегашното, а в стопанската система се свежда до разбирането, че циклите неизбежно имат край. Испания е католическа страна и можеше да се чака, че нейните ръководители ще хвърлят лек взор към библейските времена. Така може би щяха да си спомнят, че в съня на фараона дебелите крави се трансформират в слаби и че непорочният Йосиф е разгадал този сън като предчувствие за края на един стопански цикъл.
Когато стартира взривът в строителството, всички политически и профсъюзни ръководители в Испания знаеха, че седят на буре с барут. С изключение на плахите гласове на Обединената левица обаче, които предупреждаваха за заплахата, никой не се осмеляваше да настъпи опашката на котката. Котката трябваше да продължава да лови мишки, даже те да не съществуват.
В едно свое стихотворение Бертолт Брехт споделя, че както народите би трябвало да сменят негодните си водачи, по този начин от време на време и водачите би трябвало да си сменят народа. Разбира се, изказванието е цинично, само че това вероятно са изпитали и в Испанската социалистическа работническа партия, когато са разбрали резултатите от изборите през предходната година – на първо време самостоятелните и общинските, а след това и общите. Първите крачки при посрещането на рецесията бяха направени от държавното управление на Родригес Сапатеро. Преди това обаче той отхвърляше съществуването ѝ, тъй като идеолозите на свободния пазар го бяха убедили, че испанската стопанска система е неуязвима. Първите ограничения означаваха отвод от каквато и да било лява или социалдемократическа рекламация в политиката на едно социалистическо държавно управление. Не беше изработен нито един логичен разбор във връзка с обществото, с цел да се изясни ставащото, с цел да разбере жителят за какво банките престават да отпускат заеми, за какво дребните и междинните предприятия се срутват, повлечени от резултата на доминото, и безработицата пораства с всеки минал ден, с всяка минута. А десницата, Народната партия, като се изключи че организираше най-безотговорната опозиционна активност, която в миналото се е виждала в една демократична страна, торпилираше плахите опити на държавното управление да избавя ситуацията. Само че ситуацията се обрисуваше освен от възходящите безпокойствие и беззащитност на жителите, а и от една необяснима нужда – „ да се възвърне доверието на пазарите “. Тя пък се показваше в това пари от обществената хазна да се дават на банките, чиито каси – както стана и в Съединени американски щати – бяха цялостни с токсични активи.
Последните месеци от ръководството на социалистите приличаха на комедия, която постепенно се преобразува в покруса. От една страна, държавното управление орязваше заплати и предоставяше публични средства на банките, а от друга, персонажи като сегашния министър на финансите и обществената администрация Кристобал Монторо не се притесняваха да декларират обществено „ Да оставим Испания да се срине, ние ще я надигнем “. Не по-зле играеше и Луис де Гиндос, през днешния ден министър на стопанската система и конкурентноспособността, индивидът на „ Лемън Брадърс “ в Испания и Португалия. Той знаеше за изследванията на Федералния запас на Съединени американски щати, обвиняващи американските рейтингови организации, че са фалшифицирали информацията за стабилността на банката, която по-късно разгласи банкрут и повлече цялата финансова система, само че не предизвести испанското държавно управление за мащабите на прииждащия потоп.
И по този начин, до момента в който социалистическото държавно управление орязваше обществените стратегии с евфемизма „ нужни преустройства “ или „ условия, наложени от Брюксел “ и предоставяше пари на банките, безработицата нарастваше – от два на три милиона, на четири милиона, до момента в който доближи днешните близо пет милиона незаети. Под крилото на сенките, в нощни доби и с лукавство беше изменена Конституцията, с цел да се открият равнища на недостиг, непостижими, в случай че към икономическата не се прибави и друга рецесия – обществената, рецесията на бедността. А тя към този момент поникваше на испанска земя – по земята, която не струваше толкоз, колкото ѝ бяха определили банковите оценители.
По време на изборите неналичието на пояснение за ставащото, подтикна жителите към най-злокобния от всички въпроси: какви желаеме да бъдем – жители или консуматори? Огромната част от обществото избра последното и повери смазващо безусловно болшинство на десницата.
А котката? Беше ли престанала да лови мишки? Или беше отворен нов килер за ненаситността ѝ. Испания изкара за обмен обществения си дълг. С парите, получени от държавното управление, вместо да поддържат кредитни линии, които можеха да бъдат избавление за доста дребни и междинни предприятия, или да ревизират ипотечните заеми и да не пристъпват внезапно към запориране на имуществото на неплатежоспособните, банките започнаха да изкупуват облигации с 3, 4 или 5% рента. Спекулацията разчиташе на скъпата помощ, оказана ѝ от страната с публични пари. Как се отрази рецесията на испанската финансова система? Тя просто престана да печели толкоз доста. Но не престана да печели.
Съгласно икономическите правила на Европейски Съюз страните са тези, които подсигуряват сериозността, устойчивостта и жизнеспособността на своите финансови системи, на частната стопанска система. Тази перверзия на капитализма разрешава да се поддържат облагите на спекулантите, само че има ли проблеми или рискови обстановки, отсреща е страната с обществените пари, с цел да извади кестените от огъня.
Фискалните запаси се изчерпаха месеци след края на социалистическото ръководство, котката още изпитваше апетит за мишки, и не щеш ли се намеси Европейската централна банка. Тя отпусна заеми с 1% рента, без ни минимум да изследва действителната жизненост на испанските банки, които ги усвояваха. А котката продължаваше да дебелее – с парите, получени с държавна гаранция при 1% рента, те се захванаха да изкупуват още испански държавни облигации при 4, 5, 6 и 7% рента. Да. Испания продължи да бъде най-хубавата в Европа и света страна за печелене на пари в къси периоди.
В страната на евфемизмите погнусата от корупцията се назовава „ оттегляне от политиката “. Докато Испания потъваше в тресавището на безработицата, изпълнителните шефове и шефовете на банки и спестовни каси подготвяха отдръпването си, като се „ самонаказваха “ с компенсации за милиони пред безстрашието на така наречен политическа класа. Една обществена класа пази ползите си като такава, а испанската политическа класа пази ползите на спекулантите в услуга на пазара. Има обаче изключения. Вярно е, че границата сред двата свята от време на време е пропусклива. Неслучайно някогашният министър председател Хосе Мария Аснар е „ етичен “ консултант в империята „ Мърдок “ и външен консултант на многонационалната енергийна компания „ Ендеса “, някогашният министър председател Фелипе Гонсалес е самостоятелен консултант на „ Gas Natural Fenosa “, а някогашната социалистическа министърка Елена Салгадо също е картотекирана в „ Ендеса “ като съветничка в чилийския филиал „ Чилектра “, съизвършител в най-тежките закононарушения по отношение на околната среда в Патагония. Страхотна котка, не стопира да лови мишки.
В Испания, назад на това, което се случва по други ширини, се опасяваме от утрото, тъй като зората ни води нови, още по-гъсти сенки. Правителството на Народната партия, правилно на същността на Мариано Рахой (напомнящ бюрократ от деветнадесети век, който носи ръкавели от черен плюш, с цел да резервира безупречната белота на ризите си), ръководи страната като синдик. Прикрито в безспорното болшинство, то се е трансформирало в емисар на пазарите, пристигнал да усили несигурността на жителите, третирани като консуматори в недружелюбност. Всяка заран ни разсънва с нов удар лапата на котката, която упорства да яде мишки, даже те да са в човешки облик. Орязване на образованието, орязване на опазването на здравето, още уволнения, показани като „ преустройства “, и цялостно безмълвие пред новите кавги за корупция, обири, измами, осъществени от институции като „ Банкиа “ – банката, оповестена за най-солидната финансова институция, която през днешния ден заплашва да взриви цялата финансова система.
„ Банкиа “ се роди от сливането и последвалото превръщане на голям брой спестовни каси. Стремежът им да бъдат „ конкурентноспособни “ на пазара изключваше обществената функционалност на предходните каси, първите резултати бяха оптимистични и обнадеждаващи за вложителите в акции, само че напълно скоро се случи нещо необяснимо, балонът се спука и „ Банкиа “ получи инжекция от 23,5 милиарда евро публични пари, повече от целия бюджет за инфраструктура на испанската страна.
Предполагам, че всички сме виждали картината на банкер, който се хвърля през прозореца по време на икономическия провал през 1929 година В Испания обаче банкери като Родриго Рато – някогашен министър на Аснар, някогашен чиновник на МВФ и евентуален министър председател (преди Аснар да избра за собствен правоприемник Мариано Рахой), не скачат от никакъв прозорец по „ Кастеляна “. Не и със заплата от 2,184 млн. евро.
Така всеки опит да се опише какво по дяволите се е случило, какво Лукавия ни е подготвил в този момент и какво ще се случи на следващия ден, стартира и свършва с апела на Карлос Солчага за корупция и занемаряване на етиката, който препраща към котката с неустановен цвят, по цитата на Фелипе Гонсалес.
Карл Маркс писа, че капитализмът съдържа семената на личното си заличаване. Имал е поради Англия, само че в случай че през днешния ден седеше под слънцето на някой плаж в Марбеля, а в нозете му бе котката, която лови мишки, вероятно щеше да открие, че класическият капитализъм, опрян на употребата, пораждаща принадена стойност, е надалеч от самоизтребление. Той е приел невидимия лик, неуловимата плът и невъобразимата охота на пазара. Навярно белобрадият мъдрец би се обадил по айфона си на своя сътрудник Фридрих Енгелс и двамата дружно, по бермуди и под слънцето на Марбеля, може би щяха да напишат: „ Един фантом броди по света. Това е призракът на света, в който желаеме да живеем, вероятният фантом на вероятното общество, в което желаем да вземем присъединяване “.
Но до момента в който този фантом не тръгне, проклетата котка ще продължава да лови мишки. "
©LE MONDE DIPLOMATIQUE
©Превод Татяна Маринкова
Бележки под линия:
[1] Мануел Асаня (1880-1940) – бележит испански общественик, публицист и публицист. (Б.пр.)
[2] Жанр в испанския разказ от ХVІ и ХVІІ в., в който основният воин е шмекер, хитрец с мрачно родословие. (Б.пр.)
[3] Paco el Pocero (исп.) – название на Франсиско Ернандо Контрерас, един от най-богатите испански предприемачи. (Б.пр.)
AFISH.BG
Виж всички публикации от AFISH.BG-->
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ